Blog.Isus-Hristos.com

ИСУС ХРИСТОС

Изцеление от Бог – свидетелство на Ваня Георгиева

“Никое наказание не се вижда на времето да е за радост, а е тежко ;но после принася правда като мирен плод за тия, които са се обучавали чрез него.” (Евреи 12:11)

Искам да разкажа за онова, което се случи с мен в края на 1994 г. Тогава бях едва на 18 години, а от срещата ми за пръв път с Господ бяха изминали 4 години. Но какъв беше християнския ми живот- поредица от спадове и възходи. Рядко ходех на църква, от време на време отварях Библията, но всичко беше някак повърхностно. Нямах ясна представа кой е Бог, защо трябва да Му служа и да ходя на църква. Търсех присъствието Му най-вече в трудност, Бог ми отговаряше и след това пак Го забравях. Едва ли не приемах Божията любов и милост като нещо, което Той е длъжен да ми показва, след като ме е създал на тази земя. Липсваше ми много важно нещо-благодарност към Твореца на вселената. Тогава не знаех, че греша. Мислех си, че щом не лъжа, крада или убивам, аз съм праведна. Но се оказа, че тази праведност е била пред Бог като дрипава, мръсна дреха. Праведен се става единствено чрез вяра в Христа  и само Той може да обнови ума и сърцето ни. Със собствени усилия можем да променим само поведението си и така да залъгваме околните и себе си, че сме нещо.

И така години наред бях християнка повече на думи, отколкото в действителност. Колко пропиляно време! За тези години семенцето на вярата можеше да стане малко дърво и да носи плод. Не бях преценила правилно отговорността, която имах след приемането на Исус като личен спасител. Не бях се и замисляла, че след като съм опитала Божията благост и се върна назад в този свят, не ми остава нищо друго, освен „едно страшно очакване на съд” (Евреи10:27). Ден след ден позволявах на дявола да ограбва от ценностите, които Бог ми подари след като пострада за мен на кръста. Започнах да осъзнавам , че вървя в грешна посока, но нямах сили да намеря верния път. При всички тези обстоятелства Бог имаше право да ме изостави, но не само не го направи, но ми помогна да се осъзная и ми даде втори шанс за живот. Ето как се случи това: В една зимна утрин бях по пътя за лекции в университета, когато сред улицата се случи нещо неочаквано. Като че ли тежък предмет се стовари върху главата ми и изпитах ужасна болка. Всички сили ме напуснаха, не разбирах какво става. Притварях очи на няколко пъти с надеждата да отшуми, но болката не само продължаваше, а и се засилваше. Бог можеше да ми помогне в миг, но аз не се сетих за Него. По човешки започнах да търся помощ от хора, вместо от Господ, Който подрежда съвършено нещата. Едва се добрах до квартирата, съквартирантката ми повика Бърза помощ, но не дойдоха, защото съм била млада и значи не било сериозно. Събирах доста време сили да отидем с такси до болницата, но попаднахме на лекарка, която не беше добре подготвена да разпознае симптомите и ми предписа  антибиотик за настинката, която нямах. Бях като в капан, не знаех какво да правя. Нямах много познати в чуждия град. Колегите ми бяха на лекции, по онова време нямаше мобилни телефони да се свържа с някого. Познавах една бивша колежка на майка ми  в този град, сетих се за нея и звъннах, но не си беше в къщи, нейни близки ми отговориха отсреща. Нямаше вече на кого да разчитам, Бог отряза всичките ми възможности за да се сетя за Него, но и тогава не го направих. Реших да се прибера в родния си град и там с близките си да търсим помощ за състоянието ми. А междувременно то се влошаваше, получих парези, трудно се движех и говорех, не можех и да мисля от болката. До преди 2-3 часа бях напълно здрава, а сега лежах безпомощна и без надежда. Тъкмо щях да тръгвам за автогарата, когато на вратата ми се позвъни, беше приятелката на майка ми. Когато се прибрала в къщи научила, че съм я търсила . Не знаеше за какво е, но нещо и подсказало, че е спешно и от другия край на града  пристигна набързо. Не ми разреши да пътувам, а ме заведе в една малка работническа болница, където работеше. Нямах сили да и противореча и тръгнах с нея. Мислих си, че при родителите ми в моя град или в голяма, модерна болница ще получа най-доброто лечение. Оказа се ,че в тази малка болница на края на града Бог ми показа най-доброто. Даде мъдрост на лекарите бързо да ми поставят точната диагноза, за да не се стигне до фатални последици. Дадоха ми най-доброто и като лечение и като отношение, за което съм безкрайно признателна. Разбрах, че ако познатата ми се беше забавила с 5 минути, щях да пътувам 3 часа по завоите през прохода към къщи, което или щеше да е фатално за живота ми или да  остави трайни увреждания. Едва тогава осъзнах какво е направил Бог, от какво ме е предпазил. Възложих на Него упованието си и Го оставих да направлява стъпките ми. Приеха ме в болницата, дори по чуден начин още на същия ден ми направиха скенерова снимка. По онова време имаше такава техника в малко градове и се чакаше с месеци за ред, но Бог отвори врата и направи път там, където нямаше такъв. Диагнозата беше- субарахноидален мозъчен кръвоизлив. Преместиха ме в интензивен сектор, спуснаха 4 пердета около мен и вече имах дълго време да обмисля какво правя с живота си. Осъзнах, че ми предстои тежко изпитание, в мен се надигаше вълна на протест. Не исках да се откажа от начина си на живот, исках още на следващия ден да съм с приятелите си, да продължа да уча и да следвам мечтите си. Това не влизаше в плановете ми, защо трябваше да се случи? Беше се скъсала средната дясна мозъчна артерия заради вероятна вродена аневризма. Лекарите бяха озадачени, защото не бяха имали такъв млад пациент с такова заболяване. Обикновено то засяга хора над 50 години. Направиха ми и пункция за да видят дали не е грешка, но диагнозата се потвърди отново. Сега трябваше да прекарам 3 седмици неподвижно на легло, преди да се продължи по-нататък с лечението ми. Бог ме смири да приема положението си и ми даваше всеки ден ценни уроци. Помагаше ми да отделя скъпоценното от нищожното и да се освободя от нещата, които Го изместваха от живота ми. Един от първите ми уроци беше за ценността на Божиите творения. Едва сега, затворена в това тясно пространство между завесите, открих нуждата да погледна какво става навън. Толкова бях заета със себе си и плановете си за бъдещето, че никога не съм се радвала на стръкче трева или животинче. Била съм сляпа за красотите, сътворени от Създателя ми, а те са дадени за добро и си имат своята цел и стойност. Бог ще даде възмездие на ония, които не са Го познавали( 2 Сол.1:6-8), а вечната Му сила и божественост се виждат ясно чрез творенията Му (Римл.1:20).  Бог се грижи  за творенията Си  и иска от нас да ги ценим, пазим , наслаждаваме, и да Му благодарим за тях. Разбрах и каква е ценността на здравето, не осъзнавах до тогава какво богатство е да ходиш, да тичаш накъдето си искаш без усилия. Макар в момента да не можех да го правя, след 3 седмици пак щях да ходя, за разлика от мнозина, които никога няма да изпитат това. Има десетки в инвалидни колички, които никога няма да стъпят на крака. Десетки хора не могат физически да виждат заобикалящия ги свят, десетки не чуват какво става около тях. Разбрах колко много Бог ми е дал- здрави и работещи очи, уши, кости, мускули, имам всичко нужно за да водя пълноценен живот. Но не само за физическото ми здраве се е погрижил Той, но и за духовното. Чрез жертвата на кръста ни е освободил от властта на Лукавия и плановете му за нас. Чрез покаянието ни изчиства от греха и раните от него. Дава ни шанс да сме здрави и духовно, за да принасяме добър плод. Дава ни мир и покой в душите и възможността да направлява действията ни в правилната посока. Още преди 2000 години чрез раните си Исус промисли да сме свободни от духовни и физически болести, за да сме способни не обаче пак да ходим според сърцето си, а според Божия план за нас, който е съвършен. Дните се нижеха, а аз изпитвах все по-голяма нужда от Словото, чрез което да закрепвам във вяра, да разбера повече за Бог и плановете Му за живота ми. Можех да чета само по няколко реда, а цялото Слово беше непознато и ново за мен. В тези моменти имах желание да бъда в църква и да слушам наготово за Господ , да бъда сред приятели там и да пея с радост в душата. Не бях оценявала какво богатство е това, пренебрегвах и църквата, не общувах с вярващи за да не губя  време , което ми беше нужно за учене и следване на земни планове и мечти. Запитах се защо не осъзнах по-рано това? Може Бог да ми го е казвал, но заета с друго да не съм дочула нежния Му и тих глас. Щом по толкова драстичен начин се наложи да ме спре от бясното препускане по течението, значи съм отивала в доста погрешна посока. Бях се разболяла от духовен глад, душата ми  е изнемощяла и съм станала податлива на различни болести (грехове). От физически болести умират хиляди, но от духовни- сигурно милиони . Когато не сме постоянни в ходене на църква или ходим просто по навик, когато четем Библията като прочетeна книга, без да я изучаваме, когато не общуваме с християни взаимно да се насърчаваме- ето колко много вратички за дявола. Незабелязано от там влизат неправилни мисли, които стават неправилни мотиви и цели, и резултата е налице- действия в неправилна посока. И така- бях далеч от църква и вярващи за да ме подкрепят, а имах нужда от такова общение. Никой не знаеше за състоянието ми, а и аз познавах  само няколко души. Все пак се молех Бог да ме срещне с някого и отговорът Му не закъсня. Месец след това вече ходех по коридорите на болницата, когато видях една възрастна сестра да влиза в един от кабинетите. Сърцето ми се изпълни с вълнение и нетърпеливо я чаках да излезе и да си поговорим. Бог я беше изпратил в отговор на молбата ми! Когато излезе обаче, поздрави ме , но побърза да си тръгне, без да разпита за състоянието ми или да ме насърчи. Сърцето ми беше разбито от огорчение. Може да си е имала своите грижи, не знам. Но Бог ми показа колко егоистично искам всички да ми помагат, след като аз не съм била до тях, когато те са страдали. Не ме остави разбира се след този урок. Колежките ми, макар и със светски разбирания и навици, не спряха да ме посещават и насърчават в тези трудни за мен дни. Междувременно бях стигнала до средата на изпитанието. Критичния период беше минал, а сега пред мен имаше 2 варианта- мозъчна операция или съвършено изцеление. Прехвърлиха ме в София, в реанимацията на ИСУЛ и закачах Божия отговор на този въпрос. По кой от двата пътя щях да тръгна зависеше от вярата ми. Само тя можеше да ме свърже с невидимите реалности на Бог и само чрез нея можех да Му угодя (Евр. 11:6). Из страниците на Библията отново и отново се сблъсквах със силата на вярата, чрез която слепи проглеждаха, куци прохождаха, глухи прочуваха. Много хора са получили и получават изцеление, защото са повярвали в думите: „и всичко, каквото поискате в молитва, като вярвате ще получите”. Разбира се това “всичко” е- което е по Божията воля, но Божия план никога не е бил да сме слаби, болни или неуспешни. Важно е вярата ни да е постоянна, въпреки обстоятелствата. Развълнува ме примера с началника на синагогата- Яир, чиято дъщеря беше на смъртно легло и той тръгна при Исус за помощ. Но по човешки закъсня, детето умря докато той Го търсеше. Настъпи края на всички човешки надежди и възможности, но на какво мнение беше Бог? „Не бой се, само вярвай и тя ще се избави”-каза Исус и така стана. Имах нужда от такава вяра, а моята беше толкова нищожна. Благодаря Му, че вижда и малкото семенце в сърцето ни и го възрастява. Даде ми толкова радост, мир и увереност в добрия изход, точно когато всички обстоятелства бяха противни. Бог действаше мощно чрез Духа си в сърцето ми, но и лукавия не бездействаше. Изпращаше ми какви ли не съмнения за да разклати вярата ми. В един момент започнах да се тревожа дали грешките ми не пречат да получа съвършено изцеление, но открих стих, в който се казва, че „молитвата, която е с вяра ще избави страдалеца, Господ ще го привдигне и ако е извършил грехове ще му се простят (Яков 5:15). Това отново ме укрепи и познах, че истинното Божие Слово в духовната битка е важно оръжие, което освобождава от страхове, притеснения и заблуди. Истината му ни прави наистина свободни, както е писано там. Писано е още, че Той никак няма да ни остави или забрави. Без значение са чувства или обстоятелства, обещанието си е валидно винаги, във всяка ситуация. Ясно ни е казано, че в Исусовите рани ние се изцелихме, това е вече сторено отдавна, от мен се искаше да отида и да си взема с вяра този подарък. Това беше една от първите ми стъпки в християнския ми живот- да живея с жива вяра, която  да докажа на дело и не само сега, а през всичките си дни да върша дела на вяра, като основния им мотив да е любов. В този последен етап от изпитанието бях в неврохирургична реанимация с тежки случаи от цялата страна. Това е идеалното място за обезсърчение на незрял християнин. Хора умираха тук доста често, а други с месеци се поддържаха с апарати, като никой не знаеше какъв ще е изхода. Всичко това ми действаше доста обезсърчително. За това помогна и лекуващия ми лекар, който казваше, че в 90% от случаите с моята диагноза се налага мозъчна операция. Тъй като съм била млада, вероятността за аневризма и операция е 100%.  При тези атаки се опитвах да събера парченцата от разклатената си вяра и изповядвах през всички, че „за Бог всичко е възможно” и аз ще бъда излекувана без хирургическа намеса (Матей 19”16). Нямам нищо против лекари или операции, имах вече една по-лека преди време. Не исках обаче щипките , които ще поставят в главата ми да ми бъдат товар цял живот. Трябваше с тях да спазвам известен режим на ограничения, има случаи да се разкачат и се налага повторна операция. Аз бях само на 18, студентка с толкова планове и мечти. По него време това беше метода на лечение, тежка, дълга операция. Сега вече има по-малко травмиращи методи за опериране. Не исках да бъда физически непълноценна до края на дните си. В стаята ми имаше още 4 души с такава диагноза, трима минаха през операционната, беше мой ред. Не исках да имам тяхната съдба. Бог ми даде сили да издържа до край и увереност, че съм тръгнала в победително шествие (Ефес.3:20) и ще бъда чрез Него повече от победител (Римл.8:37). В резултата на тези изповеди искаха да ме изпратят на психиатър, който да ме разубеди от възгледите ми, за да бъда психически подготвена за операцията. Ето, че дойде денят на ангиографското изследване, което имаше за цел да открие мястото на проблема и на следващия ден да бъда оперирана. Сложиха ми местна упойка и от крака по кръвоносен съд вкараха катетър до мозъка, по който впръскаха вещество. Сърцето ми биеше учестено и в напрежение очаквах отговора на молитвите си. След час излязоха резултатите- аневризма за операция не се откриваше. Бях много щастлива, но за лекарите беше обезпокоително, че я няма причината за този мозъчен кръвоизлив. Ако не се открие и оперира следващия път може да е фатален. Назначиха ми повторно изследване след месец, но тъй като е тежко и изисква престой в болница, нямах сили да преживея всичко отново. Реших да живея с вяра и да продължа напред. В ушите ми звучаха думите на една от медицинските сестри, когато ме изписваха, каза на останалите пациенти-„видяхте ли, тя вярваше и затова е излекувана”. Няколко години по-късно с напредване на техниката се подложих на по-специално скенерово изследване, на което се виждаше аневризмата, че е калцирана, т.е. заздравено е мястото на скъсването на кръвоносния съд, но имаше съмнения за нова, на друго място. Продължих живота си със вяра, че Бог е извършил всичко съвършено, завърших успешно следването си, работих, създадох семейство и родих дете противно на лекарското мнение, че не бива с такава диагноза да раждам. Бог изпълни и тази моя мечта. Сега през 2011 с най-новите апарати, които има, си направих отново изследване. Вече е доказано безспорно, че нова аневризма няма , а старата се е резорбирала. Мястото е напълно възстановено, има слаб сигнал и знак, че някога нещо се е случило. След преживяното вече знам, че възможностите на Бог са неизмерими. Той не иска от нас невъзможни неща, а просто да Му се доверим. Всяко съмнение и тревога ни отдалечава от приготвените за нас благословения. Това, че сме вярващи не означава, че пътя ще е лесен, че няма да попаднем в болница с тежка диагноза или няма да ни оперират. Но гарантира едно- ако уповаем на Бог, Той ще даде най-добрия изход. Изпитанието е според силата ни, изходен път е приготвен още преди то да е започнало. Получаваме чрез това и още нещо- твърдост, изпитана правда и непосрамима надежда  ( Римл. 5:3-5). И не само за тази земя имаме обещание, но е казано че „нашата привременна лека скръб произвежда все повече и повече една вечна тежина на слава за нас” (2 Кор.4:17). Преди ми изглеждаше чудно как мога да се радвам в изпитание. Сега мога да засвидетелствам, че преживяното ми донесе много радост, защото научих ценни уроци и намерих Бог. Наистина всичко съдейства за добро, колкото и лошо да ни се вижда положението по време на скръбта. „Очите на Господа се обръщат насам-натам през целия свят, за да се показва Той мощен в помощ на ония, чиито сърца са съвършено разположени към Него” (2 Лет.16:9). „Господ е близо при всички, които Го призовават, при всички, които с истина Го призовават. Изпълнява желанието на тия, които Му се боят, слуша викането им и ги избавя” (Псалом 145:18-19). И тъй какво друго ни остава по време на изпитание, освен да изпълним думите на 37 псалом: „Предай на Господа пътя си и уповай на Него и Той ще извърши очакването ти”. За мен Той извърши повече от очакваното и знам със сигурност, че всичко е възможно за онзи, който вярва в Него.

Свидетелтво на Ваня Георгиева, Ноември 2011г.

2 Responses to Изцеление от Бог – свидетелство на Ваня Георгиева

  1. On July 1, 2016 at 18:11 swetlana said:

    AMIN

  2. On July 1, 2016 at 18:12 swetlana said:

    Слава на БОГА!!!!

Leave a Reply to swetlana Cancel reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>