„Желая чрез този мой разказ да отдам благодарност и слава на моя Господ Исус Христос, Който ме спаси от физическа и духовна смърт.”
През целия ми съзнателен живот, дълбоко в себе си съм знаела, че има Бог, но никога не бях чела Библията и нямах реално общение с Него. По професия съм медицинска сестра. Преди време нашето семейство се запозна с Иван и Юлия Антови от Втора петдесятна църква в София. Те ни разказаха за вярата си в Бога и ни каниха много пъти да посетим тяхната църква. Винаги отказвах под предлог, че съм заета и нямам време.
През лятото 1997г. реших през свободното си време да започна допълнителна работа като касиер в едно бюро за валута. Но понеже по това време в страната станаха много нападения над подобни бюра, след 6 месеца реших да напусна. Оставаше по-малко от час до изтичане на последната ми работна смяна. Беше 24 декември. Спомням си, че седяхме с човека от охраната и си разговаряхме. Външната врата се отвори и влезе мъж, който извади оръжие и веднага стреля в охраната. Аз останах като вцепенена. След миг, нападателят стреля право в главата ми. Хванах се за лицето и извиках: „Боже, защо допусна това …” и паднах по очи на пода. Усетих от упор още три куршума в главата и тялото ми. Кръвта рукна от мен, като обливаше всичко наоколо. Помислих: „Това е краят!” и изведнъж настъпи тишина. Всичко в мен затихна …
Събудих се от звъна на телефона. Пипнешком отидох до него, дигнах слушалката и чух мъжки глас да казва: „Имате ли нужда от помощ…”. Макар, че не помнех какво се беше случило, с треперещ глас отговорих: „Да…, тук има много кръв, има много кръв…” Усещах непоносима болка в главата. Отидох да се измия, но не виждах, тъй като куршумите при излизане през лицето /това разбрах по-късно/ бяха натрошили лицевата кост на скулата под дясното ми око и то беше пропаднало надолу. Не знаех от къде идва толкова много кръв. Усещах в ръцете си съсиреците. Не знаех какво да правя. Постепенно осъзнах, че имаше стрелба… Започнах да викам към охраната, но никой не ми отговаряше… Кръвта продължаваше да тече обилно. Тогава дойдоха полицаите и медицинския екип. Чух някой да казва: „Този вече е свършил.”. Човекът от охраната беше убит на място. Бях в шок. Лекарят ми постави инжекция, каза да ми да легна на масата, докато дойде носилката. Отговорих, че ако ми помогнат сама ще отида до линейката. Така и направих. Спомням си, че по време на целия път до болницата бях в съзнание. По късно, на хирургическата маса, лекарите виждат, че куршумите на няколко места са счупили черепа. Отварят го и в продължение на часове премахват натрошените костици, които са се набили вътре в мозъка. Самите лекари не дават почти никакви шансове за оцеляване, като заключават, че ако оживея, ще има сериозни последствия цялостна или частична парализа.
Работата на медицинския екип продължила шест часа. След направената трапанация лекарите констатират, че куршумите са преминали съвсем близо покрай главната захранваща артерия на главата, но като по чудо не са я докоснали, преминават покрай важни двигателни нерви, и второ чудо без да ги разкъсат, покрай очни и ушни нерви без да ги наранят, без да са разскъсали очите или каквито и да е други важни дялове в главата. Най-сериозната травма е нанесена на мозъка, като един от куршумите е минал през част от самата тъкан, но това се оказва пасивен дял на мозъка, т.е. без съществени управляващи функции. И това е поредното чудо! На мястото на травмирания мозък поставят изкуствена пластика. Още след първите дни моето общо здравословно състояние започна бързо да се подобрява. Чувствах, как с всеки изминат ден ставах все по-добре. Започнах да се храня нормално, да говоря нормално, да чувам и виждам.
След един месец престой в болницата бях изписана в напълно възстановено състояние, без никакви сериозни последствия, като на втория месец вече шофирах сама автомобил. След като напуснах болницата, веднага потърсих Юлия, която ми беше говорила за вярата в Бога и я помолих да ме заведе в църквата. Там чух да се проповядва Божието Слово за спасение. От моето първо отиване разбрах, че в земния живот на човека не е най-важно семейното възпитание, културата, образованието, здравето или парите, а спасението на безсмъртната душа на човека. Аз отворих цялото си сърце към Бог. Покаях се за моите грехове, приех Исус Христос за мой личен Спасител, благодарих Му за жертвата на кръста и Го поканих за Господ на моя живот. На 13 април 1998г. Сключих завет с Бога, като бях кръстена във вода и сега вече зная, че съм Негова дъщеря.
Днес аз живея моя нов живот. Нов живот и тук на земята, нов живот и за през вечността. Благодаря на лекарите за грижите, които показаха в този най-труден за мен период от живота ми. Благодаря на моя съпруг и на нашите двама сина, които заедно с мен преживяха тази трагедия, като ме окуражиха и ми даваха сили и насърчение. Благодаря на тези, които се молиха за моето бързо възстановяване. Но най-много благодаря на Бога, че Той изпрати своите ангели, които да ме изтръгнат от ръцете на смъртта и ада.
Искам да благодаря на Бога специално за това, че Той ми даде сили да простя на човека, който посегна на живота ми. Аз зная, че Бог го обича, както обича и мен. И моята молитва за него е, Бог да го срещне, както срещна и мен, той да повярва в Бога, да бъде доведен до покаяние, спасение и вечен живот, така както Христос спаси и дари вечен живот на разбойника на кръста.
Едва ли съществува на земята толкова голям скептик, който да дръзне да каже, че всичко, което се случи с мен, е плод на случайност. Но дори да се намери такъв човек, желая да кажа на него и на всички, които все още не вярват в Бога: „Има Бог! Той е творец на всемира. Той е нашият Създател. Бог ни обича толкова много и иска всеки човек да бъде с Него на небето за вечността. Бог чува всяка една молитва и е готов да прости греховете на всеки един и да го спаси от вечното осъждение в пъкъла. Да бъде благословено името на любящия Бог!” Желая това мое свидетелство да бъде разказвано на всички хора, за да послужи за слава на нашия Велик и Всемогъщ Вечeн Бог. АМИН!
Източник: http://www.poduene.org/