В Матей 27 ще видим описание на последните мигове от живота на Господ (ст. 35): „И когато Го разпънаха…”. С това искам да ви покажа колко силно е противоречието между света и Божието царство. Ако светът разполагаше с величествено и мощно събитие, подобно на описаното в тези четири думи, щеше да го възпее с изключително, невъобразимо произведение на изкуството. А Бог не действа като хората и изразява тази епична тема в три прости думи: „И…го разпънаха”. Не се набляга на описанията и на драматизма, събитието не се използва, за да се изстискат възможно най-много емоциите на читателите.
„И когато Го разпънаха, разделиха си дрехите Му, като хвърлиха жребий. И седяха там да Го пазят. Поставиха над главата Му надпис с обвинението Му, който гласеше: „Този е Исус, Юдейският Цар”. Заедно с Него бяха разпънати двама разбойници, един отдясно и един отляво. А минаващите оттам Му се подиграваха, като клатеха глави и казваха: „Ти, Който разрушаваш храма и за три дни пак го съграждаш, спаси Себе Си. Ако си Божий Син, слез от кръста.” Също и главните свещеници с книжниците и старейшините Го подиграваха, като казваха: „Други е избавил, а пък Себе Си не може да избави! Той е Израелевият Цар! Нека слезе сега от кръста и ще повярваме в Него. Упова на Бога; нека Го избави сега, ако Му е угоден; понеже каза: Божий Син съм.” По същия начин Го ругаеха и разпънатите с Него разбойници.
От шестия час до деветия час тъмнина покриваше цялата земя. Около деветия час Исус извика със силен глас: „Ели, Ели, лама савахтани?”, т. е. „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?” Някои от стоящите там, като чуха, казаха: „Той вика Илия.” Веднага един от тях се завтече, взе гъба, натопи я в оцет и като я надяна на тръстикова пръчка, даде Му да пие. А другите казаха: „Остави! Да видим дали ще дойде Илия да Го избави.” Исус, като извика пак със силен глас, издъхна. И, ето, завесата на храма се раздра на две отгоре до долу, земята се разтресе, скалите се разпукаха, гробовете се разтвориха и много тела на починали светии бяха възкресени, които, като излязоха от гробовете след Неговото възкресение, влязоха в святия град и се явиха на мнозина. А стотникът и онези, които заедно с него пазеха Исус, като видяха земетресението и всичко, което стана, много се уплашиха и казаха: „Наистина този беше Син на Бога.”
Ето темата ми: разпъването на Исус; още по-точно: кръстът на разпънатия Месия. Бързам да кажа „кръстът на разпънатия Месия”, за да не помислите, че става въпрос за предмета, който хората залепят до кормилото на колата си или носят на верижка на врата си; за предмета, който украсява много църкви и домове. Не говоря за този кръст, а за кръста на разпънатия Помазаник. Павел написа: „бях решил да не зная между вас нищо друго, освен Исус Христос, и то Христос разпънат”. Мисля, че това решение е било мъдро и най-вероятно му е струвало скъпо, защото е бил евреин. Има нещо особено в еврейския ум – той иска да знае много неща заради себе си. Вероятно на Павел му е била нужна много дисциплина и изключително усилие на волята, за да не се интересува от нещата, които са били интересни, но странични. Умовете на много от тези, които сега ме слушат, са или бойно поле, или игрище за всякакви идеи и желания. Уверявам ви, че ако сте завършили училището на „Плейбой”, на спортните списания и на всички други неща, към които умът лесно се привързва, ще се привържете лесно и за духовни и религиозни неща, освен ако не изберете алтернативата. Това е защото най-силното желание на ума е да бъде зает с нещо. Ако знаехме колко е важно разпъването на Христос, щяхме да се подготвим и нямаше да позволим в умовете ни да се преплитат хиляди неща. Щяхме да оставим Бог да ни даде основополагащото за вярата и живота ни разбиране – разбирането за Христос, и то разпънат. Това е отговорът на приумиците и фантазиите, на които сме склонни.
Все по-ясно ми става, че вместо да признаем, че Бог да ни създава по образа си, повечето от нас сме го измислили по наш образ. Много хора си фантазират. Въпреки, че използваме името „Исус”, изглежда, че всеки от нас има собствена версия за Исус. Ако твоят Исус е различен от този, който бе разпънат на кръста, ти имаш Исус, който преследва собствените си интереси – Исус, когото си моделирал по собствения си образ. Тези фантазии са вдъхновени от многото портрети на Исус, които съвременното поколение може да си купи на плакати. Всеки от тези портрети е по-внушителен от изображенията, които хората са имали преди години. Тези Исусосвци са юначни, мъжествени, привлекателни, очарователни, но ви уверявам, че дори най-големият художествен талант и най-силното въображение не могат да предадат гледката на разпънатия Исус. Отчаяно и спешно се нуждаем да го опознаем точно какъвто е.
Подозирам, че страданието и смъртта му по-ясно от всичко друго го представят като отражение и образ на Бога. Ще трябва да се замислите над това, което казвам. Не ви говоря празни приказки, а осмислени, важни, нарочно избрани думи. Преди да продължа, ще ви кажа, че според мен нищо не е било по-активно пренебрегвано в ума на християните от кръста на Христос Исус. Мисля, че сме пострадали ужасно много от избягването на темата за кръста. Защото самият кръст е безмилостен и безкомпромисен. Той е божия критерий, с който всичко се съобразява и с който всичко се измерва. И ако той отсъства, ако е бил пренебрегнат, ако е бил заместен с нещо друго, може да го наричаме „кръст”, но няма да е кръста на разпънатия Христос и всичко ще се изроди. Вярвам, че точно това е състоянието на съвременното християнство. Ние сме раздорници, страхливи, амбициозни, завистливи – затова тялото на Христос се дели. А причината да сме такива е това, че не сме разбрали Бога такъв, какъвто е. Много от нас ще бъдат шокирани когато видят какво има в сърцата им, докато говорят екзалтирано и емоционално и споменават името на Исус. Дали почитаме разпънатия и възкръснал Христос или просто пеем песен на един размит образ, който сами сме направили, за да служи на егоизма ни? Твърде често в това, което наричаме поклонение, почитаме Исус, който е обикновен и близък, като едно от приятелчетата ни. Той ни познава и ние го познаваме и всичко е супер. Той е този, който дава здраве вместо болести, преуспяване вместо бедност и се грижи за всяка физическа нужда, за да преуспяваме. Лъжливите образи, които ни водят до лъжливи постъпки, могат да бъдат поправени само когато опознаем Бога такъв, какъвто е. А той е представил себе си най-точно, вярвам, в страданието и смъртта на Исус.
Можете ли да си представите стотника и придружаващите го в подножието на кръста? Този стотник е професионален войник, нает, за да разпъва хората на кръстове; умът му е болен, безчувствен и плътски. Той е римлянин. Видял е Цезар обожествен, радвал се е на всички възможни грехове на народа си като на ценности. Защо този човек да уважава дори мъничко жалкия окървавен евреин, увиснал на кръста?
Поколение след поколение, разбирането ни за разпятието стана все по-сантиментално. Може би трябва да го поправим. Днес извадихме това описание от един библейски речник: „Кръстът единодушно е бил смятан за най-ужасната смърт. Римляните смятали самото унижение от разпъването на кръст за важна част от наказанието. Ако на него е бил подложен свободен гражданин, то той трябва да е бил виновен за някое от най-ужасните престъпления. Сваляли всички дрехи на осъдения и настъпвал най-лошият момент – слагали го да легне на кръста, разпъвали ръцете му на дъската и в средата на дланите му забивали големи железни гвоздеи. След това заковавали краката за дървото, поотделно или един върху друг. Не знаем дали осъденият е бил и завързван за кръста, но, за да не се откачи тялото, висящо само на четири рани, в средата на кръста е имало издатина, която частично да го поддържа. Бавно повдигали прокълнатото дърво и забивали края му в земята. Краката на осъдения били малко над земята и той бил достъпен за всеки, който искал да го удари. Изглежда, че смъртта на кръста съдържа в себе си всички ужасни елементи: виене на свят, спазми, жажда, глад, безсъние, треска от раните, публичен срам, дълго мъчение и очакване на смъртта, гангрена на раните – силни страдания, но не достатъчно, за да припаднеш и така да намериш облекчение. Неестествената поза е правела всяко движение болезнено. Разкъсаните вени и сухожилия болели непрекъснато. Артериите, особено тези на главата и стомаха, се подували от кръв. Докато различните болки се усилвали, особено нетърпима била горящата жажда. На такава смърт е осъден Христос.”
Посетихме католически параклис, гробница. Може би най-внушителната гледка за човешките представи. В нея има украса, фонтани, страхотна архитектура. Местата, на които бяха изложени кръстове, бяха заобиколени със стъкло. Няма нужда даже да слизаш от колата си – за да видиш всичко, стига да караш по пътя, построен специално за посетителите. Но тази красота въобще не ми беше полезна от духовна гледна точка. Не ми подейства, защото експонатите бяха като захарин, захаросани, стерилни, безкръвни, чисти, гладки. Беше сантиментално, вместо да е ужасяващо. Затова предпочитам да не гледам изображения – сантименталните и несръчни усилия на хората водят до изкривяване на знанието ни за Бога.
Този римски стотник, който нямаше нищо духовно в характера си, като видя, заедно с придружаващите го, страданието на Христос, извика: „Наистина това е Божият Син!” Хиляди хора седят по пейките в църквите още не са стигнали до този вик и до това откровение. Тези хора пеят химни, цитират Писанията, четат катехизиси, но не им е било открито кой е този, който виси на кръста, заприличал на окървавено парче месо.
Има нещо в страданието, което открива истината. Зная, че не бива да споменавам тази лоша дума, затова ме извинете. Думата „страдание” е пренебрегвана колкото думата „кръст”, и то по същата причина. Нашето поколение, нашето общество не търпят болка. Мислим, че страданието е извратена тема и всеки, който иска да говори за страданието, трябва да е, ако не мазохист, то поне леко психологически склонен към мазохизъм. Въпреки това усещам, че най-важното послание на кръста е страданието и то разкрива истината по-добре от всичко друго на света. То стига до най-тъмните и най-дълбоки истини. „Наистина това беше Божия Син!” Съвременните Исусовци са глупави, сантиментални и егоисти и напълно противоречат на Христос, който пострада и умря. Бог трябва да поправи образа, който имаме за него, а това означава, че ще поправи образа и представата, който имаме за себе си. Убеден съм, че това ще стане само чрез кръста на Христос Исус. Ти бил ли си там?
Исус пострада и ни откри истината, което ни освободи. “Ще познаете истината и тя ще ви направи свободни.” Окаяното състояние на живота на мнозина християни и ужасното състояние на църквата; очарованието на света и неговото силно влияние върху Божите хора свидетелстват, че упорито сме избягвали кръста на Исус. Правя крайни изказвания за духовното състояние на църквите, защото зная, че думите ми са верни, въпреки малкото изключения. Павел написа: „Хваля се само с кръста на Христос Исус, чрез който светът е разпънат за мен и аз за света.“ Заради отсъствието на кръста от опитността на Божиите хора се случиха всички тези неща: отразяваме модата и стила на света; рекламният дух на света навлезе в християнската култура; приехме прическите и тенденциите на света; рок музиката е на света, но ние я взехме, заедно с усилвателите… бих могъл да продължа да изреждам. Само кръстът е способен да разпъне света за нас и нас за света. Светът е навлязъл сред нас, защото пренебрегнахме и не пожелахме да разберем кръста. Нищо по-малко от кръста не може да ни отдели от свят, който съблазнява силно, враждува с Бога и лежи в Лукавия.
Колко от вас ми вярват? Не просто да се съгласите, а да повярвате така, че сърцето ви да трепва и да настръхвате всеки път, когато докоснете нещо принадлежащо на света. Да повярвате така, че да намразите света така, както Бог го мрази и смята за мерзостен. Не говоря само за най-грозните пороци на света, но и за нещата, които също са от света, но които светът аплодира като добри. Писанието казва, че това, което хората уважават, е мерзост в Божиите очи (Лука 16:15). Отнасяте ли се със света така, както подобава с една система, която е осъдена от Бога? Забелязвате ли, че във всички аспекти на културата му дори най-благородните неща идват от ада и са управлявани от княза на тъмнината? Мразите ли света толкова, че да нямате търпение да се измъкнете оттук? Би трябвало да усещате, че сте тук против волята си и да чакате Бог да ви извика при себе си. Виждате ли се като пътници, чужденци; изповядвате ли, че сте такива? Търсите ли града, който не е построен от човешки ръце? Искреният отговор на всеки от тези въпроси е „не”.
Посетих домовете на много християни и църковни служители и научих, че те не взимат важните си решения на основата на Благата вест, а на основата на стойностите на света. Вие, родители, на основата на какво решихте, че след гимназията децата ви ще идат да учат в университет? На каква основа избрахте професията си, работното си място? Може да сте говорили за Божията воля, но колко от тези решения са направени според ценностите на света – удобство, сигурност? Светът става все по-добър в прелъстяването, затова днес, повече от всяко друго време, ако говорим за Бога, трябва да говорим за Исус. И ако говорим за Исус, трябва да говорим за Исус разпънат и възкръснал. Кръстът ще определи кое ще се нарича „християнско”. Защо толкова много християни са се втренчили в нивото на спасението и не са напреднали отвъд първоначалните принципи? Защо за кръста се говори само като за мястото, на което се е проляла кръвта, за да бъдем освободени от греха и вината? Изключително рядко се чува нещо повече от това, че не заслужаваме да бъдем прославени от Бога и че Христос със смъртта си ни спасява от това падение.
Кръстът има и друго измерение: тези, които са го приели като собствената си смърт, той въвежда в царството на слава, което наричаме възкресение. Защо има такова болезнено несъответствие между това, което казваме, и истинското състояние на живота ни? Защо сме така безсилни да влияем на света? Смятам, че всеки от нас трябва да се смири и да се чувства унижен докато чете за живота на първата църква от „Деяния на апостолите”. В сравнение с нея, най-успешното християнство, което познаваме – най-харизматичното, най-заслужаващото похвала – е анемично и недостойно. Как е възможно тези груби човеци, тези рибари, които нямаха никое от нашите удобства и привилегии, да преобърнат градовете и да разтърсят земята? Защо ние нямаме същото влияние в нашето поколение? Според мен отговорът е: пропуснали сме кръста и, заедно с него, силата на възкресението. Отдавна заобикаляме дори темата за кръста, още по-малко говорим за това да се съразпънем с Христос, защото нито понасяме, нито съчувстваме на страданието.
Ушите ни са се напълнили, очите ни участват в непрекъсната оргия; това, което възприемаме чрез сетивата си, ни владее. Боли ни ако трябва да се лишим от нещо телесно. Ако някой влезе в залата, мнозина автоматично се обръщат, за да видят кой е. Обезателно трябва да видите, да чуете; трябва да се наруши тишината, умът трябва да е зает с нещо; пръстите на ръцете ви трябва да са заети с нещо.
Всеки акт на отричане от себе си е страдание. Но никой не ни е насърчил към това. Неспособни сме и не желаем да мислим и да говорим за болката. Разглезихме и развалихме децата си, в браковете си направихме компромис с истината, много от служителите ни умряха, а в църквите настъпи дух на независимост и бунт. Всичко това защото не можем да търпим болка. Ние, родителите, които вместо да наказваме децата си, ги глезим – любов ли проявяваме или търсим да задоволим страстите си? Ние, пасторите, които прибягваме до това да угодничим на хората, вместо да им казваме истината с любов, защо сме така снизходителни? Ние, светиите, които виждаме недостатъците си един на друг, виждаме нещата, които трябва да бъдат поправени, защо мълчим?
В нашето поколение, къде е Павел, който ще се противопостави на Петър? Днес има хора, които правят компромис с Благата вест, като с една група се държат по един начин, а с друга – по друг, както постъпи Петър. Павел написа, че заради чистотата на Евангелието не е можел да търпи това да продължава. Затова се противопостави на Петър пред останалите хора, а Петър беше един от стълбовете на църквата. Наричам това ЛЮБОВ. Но този вид проява на любов е болезнен и смиряващ. Лесно е да бъдем погрешно разбрани, затова предпочитаме да си мълчим. Затова и светът вилнее сред нас и ставаме все по-плътски и по-похотливи – не се поправяме и не се изобличаваме един друг.
Ако избягваш болката, това ще ти струва скъпо. Кръстът е център на вярата ни, защото ни кани да споделим страданията на Исус.
С две думи: нашето християнство постепенно се изражда в култура на средната класа, в параван, който прави реалността да изглежда красива, в глупав клуб за хваление. Проповядваме, че богатството означава набожност. Тази удобна „набожност” оставя истинските стремежи на сърцата ни неразобличени и необезпокоени, защото избягваме кръста на Помазаника Исус. Наивен ли съм да мисля, че би трябвало да изглеждаме различно, да говорим различно, да се държим различно? Че трябва да разпръскваме уханието на Христос, ухание, което за някои да е миризма на смърт, а за други – ухание на живот? Фактът, че светът така лесно ни търпи, фактът, че почти не ни упрекват и преследват, е срамно свидетелство за това, че по нищо не се различаваме от света. Свидетелство за това, че, въпреки това, което говорим, животът ни е същия като на атеистите. Вместо това трябва да сме граждани на друго Царство, граждани на небето, но освен кръста, друг начин да стигнем до там няма.
Изгубили сме дори способността си различаваме святото и скверното. Бог ни е призовал да бъдем избрано поколение, царско свещенство, свята нация, особен, различен народ, който да хвали и прославя този, който ни е извел от тъмнината към чудната си светлина, а ние се провалихме. Много искам да цитирам един богослов, който преди години пророкува, че ако Божият народ не стане радикално свят, светът ще стане радикално нечестив. Смятам, че Бог може да обвини единствено църквата за сегашното състояние на света. Нещата, които ни карат да цъкаме с език, да сочим с пръст и да вирим нос с презрение, са същите неща, които самите ние вършим. Ние не сме показали стандарт и друг начин на живот, към които да се обърне загиващият свят. Светът не знае, че има святи неща, защото ние се въргаляме в земни, мръсни, езически неща. Единствената алтернатива на земните, плътски и демонични неща са небесните неща. А друг начин да достигнем небесните неща няма, освен чрез кръста на Помазаника Исус.